Дискусията при Вал става все по-интересна. Какво търси модерният човек от личните си взаимоотношения? Как навлиза в тях? Какво ги определя и изобщо какво (под)разбираме под думата Любов?
Американците са ужасно пра(к/гма)тични хора. И прями. И индивидуалисти. И животът им е свързан с непрекъснато движение, т.е с динамика на социалните контакти. Тези фактори са предпопределили нещо, което у нас мога смело да кажа, че Няма, а аз намирам за изключително полезно във всяко отношение. Най-грубо казано това е някаква йерархия на взаимоотношенията.
В България си "ходил" с всеки, с който си имал някаква неплатонична форма на отношения. "Ние ходихме, но само за два-три дни". В Щатите имаш dating, имаш casually seeing each other, имаш friends with benefits, имаш exclusively seeing each other и т.н, до най-високата степен, което всъщност е истинската връзка: in a committed relationship. И тези неща не са някаква изкуствено наложена схема върху човешките взаимоотношения, а много искрено и зачитащо нуждите на хората разграничение.
Не всички намират любовта. Значи ли, че ако не я намериш или докато я намериш трябва да седиш сам? Не, разбира се, иначе щеше да е цяла вселена от singles. Просто не е необходимо хората да се ангажират с излишни задължения, ако чувстват, че още не са намерили човека, който кара гърдите им да се стягат в блаженна възбуда само със силата на едната усмивка. Особено във възрастта от 17-18 до 20тина години хората са твърде млади, за да се ангажират със сериозна и отговорна връзка. Сексуално съзрял си и независимо дали си момче или момиче: сега му е времето да търсиш и намираш...в множествено число. Колкото по-млад се закотвиш с отговорности, които изпреварват развитието ти и отнемат от динамиката, която си заслужава да изпиташ преди да се установиш по-сериозно: толкова по-тежки изстъпления те чакат с кризата на средната възраст.
Истината е че 20 години са нищожна част от живота ти: 1/3 в най-най- лошия случай. Каквото и да говорим- младостта не се връща. Отговорностите те чакат за минимум 4 деситилетия напред, а възможността да се насладиш максимално на живота, да правиш глупави грешки без особени последствия е сбита (особено за жените) в едни мижави 10тина-15 години, след които (особено ако родиш) тялото, здравето и животът ти няма как да издържат на същото темпо. В друг формат може би: но не и на младото ти, свежо и (все още) момичешко Аз.
Затова не мога да разбера защо има хора, които се плашат до смърт ако не са обвързани на 20 и няколко. Или обвиняват познатите си, че имат безразборни връзки. Презирам лъжата, но истината е, че ДАЛЕЧ НЕ ВСИЧКИ ВРЪЗКИ СА ЕДНАКВИ. Ако не си срещнал човека, на който единствено би се отдал без да имаш нужда от други е нормално сексуално да те привличат различни партньори. Проблемът тук е в това, за което стана дума в началото: по презумция още на първата седмица Х е "твоето гадже", докато за Х ти може да си просто увлечение, към което няма намерения. В България наричаме това: да ходиш с няколко души едновременно. В Америка нито една от няколкото "връзки" не се смята за връзка. Чисто и просто: докато не си заявите, че истински желаете да сте само двамата, по презумция се приема, че и двамата се виждате неангажиращо и не търсите нищо специално.
Тук много моралисти ще скочат до небето: ама каква е тая свободия, какъв е тоя Содом и Гомор! Моралисти, четете внимателно! Хората, които изпитват истински дълбоки чувства, които се намират и още в самото начало чувството е толкова помитащо, че не се и интересуват от други: го казват искрено един на друг и вече оттам нататък градят някакви прекрасни неща заедно.Само двамата. Всички останали обаче, които не са извадили такъв късмет; които искат да имат взаимоотношения (защото пробват дали с човека ще си паснат, защото искат редовен секс, защото засега не са намерили по-добра опция); които просто не съумяват да намерят човека, който да ги направи истински щастливи...Всички те имат право на проба и грешка, не е ли така?
Единственото отблъскващо е, ако лъжат Себе си и Другия: "обичам те, ти си единствената"...и след 5 часа повторят същото на друга. Това е Лъжа. И проблем. НО! (и това е едно ужасно голямо НО!): ако тези хора не са споменали нищо за чувства. Ако не са обещали нищо и са казали ясно, oткрито и честно че за момента не търсят сериозни отношения: те са в пълното си право да си търсят щастието без ангажименти, без търсене на обяснения, за нещо, което от самото начало са казали, че няма как да дадат.
Тук вече си е въпрос на избор дали:
а) сме ок с такава ситуация на неангажираност или
б) търсим ексклузивност с човек, който наистина значи много за нас.
Ако е б) то просто си тръгнете и търсете човек на вашата вълна. Аз имам опит с категорично заяваване на незаинтересоваността си, но другата страна просто отказа да ме слуша. Затова мога от личен опит да кажа: просто слушайте! Слушайте какво ви казва другият, защото това е, което мисли: няма да го промените и няма да се появи спасение като deus ex machina. Ако той иска да е А, няма да го доведете до Б и най-вероятно е всъщност изобщо да не сте негов тип (под тип разбирайте: "човек, който за нищо на света не бихте изпуснали"). Първият път като видях едно б това продължи няколко години. Второто Б помете всичко по пътя си без значение на всякакви А- залитания и продължава да ме прави щастлива. Тъй че просто си правете сметката, когато се свързвате с някого. Ако ви е сложил в А не се надявайте на повече: Б-тата се познават отдалече и НЕ се изпускат.
Има любов, има и нужда от някаква физическа близост. Ако още търсиш първото и не го намираш, няма нищо лошо в това докато си млад да поживееш във варианта на второто (ако имаш непреодолима нужда от него). Единственото условие е да уведомиш другия, за да си чист пред съвестта си и него. Защото лъжата е г-р-о-з-н-а! Оттам нататък всеки си преценява какво го устройва и дали го устройва. И съответно носи отговорност за избора си: не можем да държим никой отговорен, за това че няма същите чувства към нас. Любовта е истински важна само в своята споделеност и взаимност.
Просто в България като че ли подобно разграничаване на индивидуалните нужди е някакво табу, та всеки се чувства длъжен да обърне нещата на любов. В 10 клас се целувах 2 пъти с едно момче и след 3 дни той ми каза: "Обичам те". Отговорих: благодаря! ... Съжалвяам, но някак си винаги съм правила разликата. И любовта за мен е нещо много голямо. Много силно. И много значимо за споделяне. Кажеш ли го: това значи, че между теб и другия човек има някаква неразрушима връзка, която по някакъв начин ще ви свързва винаги. То не е за "чао" по телефона, не е за начало на връзка, не е за всеки, с който имаш някакви неплатонични взаимоотношения.
Мисля че повечето проблеми във взаимоотношенията на хората идват именно от неизясняването или премълчаването на личната позиция по тези фази. Времето е без значение: има връзки, в които партньорите за 6 месеца достигат по-голяма емоционална близост от бракове по 15-16 години, защото споделят и израстват заедно и се разкриват истински пред другия. Страхът да заявиш себе си, за да не разочароваш другия, скриването на нуждите и желанията ти, за да не би да бъдат отхвърлени рано или късно избухва.
Избухва под формата на всичко, което вицовете ни казват за брака: караници или липса на комуникация, изневяра или липса на сексуален интерес, отчуждение или постоянно чувство на раздразнение от дребните навици на партньора. Истината е, че много хора се свързват по време на хормоналната фаза, след което инерцията поема нещата: свикнал си с връзката и не ти се занимава да пренареждаш живота си, страх те е да не останеш сам и затова не искаш да търсиш нов партньор, дори да не си достатъчно щастлив; не си сигурен дали ако намериш някой по-добър той би те харесал и т.н. И в крайна сметка се оказваш роб на институция: на статукво, което няма нищо общо с това, което истински би те правило щастлив. Затова вярвам, че ако наистина го мислят, хората е по-добре да си кажат искреното "харесвам те, но нямам нужда от повече в момента", вместо чаканото "обичам те, разбира се, че искам да съм с теб".
***
И чак когато наистина намерят някой, който ги разтърсва из основи и са сигурни, че досега не са видяли Друг, с когото толкова много искат да бъдат: да кажат едно пламенно и красиво: "Обичам те. Правиш ме истински щастлив/а!". Това е моментът, в който физическите нужди, правят своят уникален синтез с емоционалните. С интелектуалните и междуличностните. Моментът, в който си се наситил на други варианти за връзка и можеш зряло и съзнателно да заявиш, че това е нещо специално, различно и уникално, което си щастлив да споделяш с Другия. Накратко, това за мен е Любовта.
12 коментара:
at: 30 юни 2010 г. в 4:12 каза...
friends with benefits. exactly :)
at: 30 юни 2010 г. в 4:14 каза...
хаха, не тва е друго :)) Любовта е последният параграф
at: 30 юни 2010 г. в 4:30 каза...
неее, аз си мислех за друго, а това с любовта и влюбването е извън моята компетентност :)
иначе много важно е когато срещнеш правилния човек (каквото и да означава това) ТИ да си готов на 100% за него, тогава нещата се подреждат по-най добрия начин. първо за теб самия, (после и за двамата ако се стигне до следващата стъпка, разбира се).
изключително силен пост.
at: 30 юни 2010 г. в 4:37 каза...
:) благодаря ти.
Иначе си много права: точното време (не само ситуационно, но и като период в живота), точното място (все пак и физически трябва да се засечете :)) и точния човек (важи и за другия и за нас- да сме точно това, което търсим) са магия.
at: 30 юни 2010 г. в 8:18 каза...
Точно това помитащото чувство не е ли най-разрушителното за бъдещето на всяка връзка? Защото аз с такова впечатление съм останал.
at: 30 юни 2010 г. в 8:23 каза...
еееее ама така не е забавно, нямам какво да добавя по темата, ти си написал почти всичко(или поне това, за което си мислех и аз)
благодаря за начина, по който ми заемаш от времето за учене :)
at: 30 юни 2010 г. в 23:21 каза...
томи, не съм сигурна че разбрах въпроса. Никъде не описвам любовта като помитаща страст: страст и любов лесно се бъркат. И лесно се вижда грешката няколко месеца по-късно. Просто има едно особено чувство, че един човек е много специален, което безпогрешно се разпознава и което не се изгражда постепенно: то просто те удря с парен чук по главата.
дори в други Х ситуации да имаш колебания: еее, еди какво си ми харесва у Х, ама дали пък е чак любов. Дали харесвам Х просто защото ми е приятно вниманието, емоцията, бла бла и т.н, дали си заслужава еди какво си...Тези въпроси никога не си ги задаваш, когато срещнеш човек, който истинските те вълнува, защото самата му поява ти дава някакви отговори: просто знаеш, че правиш правилното нещо и затова просто теглиш чертата на всякакви други представители на противоположния пол.
Как ще съумеете да съградите пълноценна връзка след това е съвсем отделна тема. И съвсем различно предизвикателство. Но пак: правилата му се определят винаги от причината за връзката. Колкото по-силна е тя, и колкото по-отворени са партньорите да се развиват заедно, толкова по-красиви, стабилни и удовлетворяващи неща ще градят.
Колкото причината се крие основно в страст, или в нужда от връзка, или в търсене на нещо, което не си сигурен какво е: толкова по-трудно става поддържането на едни истински взаимоотношения като мине фазата на "медения месец". Тогава обикновено всичко почва да се разпада и хората избират или просто да се разделят или да се примирят с рутината и със ситуацията. Което няма нищо общо с градивните развития при първия тип двойки.
at: 1 юли 2010 г. в 2:08 каза...
страшно ми харесва разграничението, което си направила и това, че не съдиш едните за сметка на другите.
пълно е с псевдоморали - аууу, колко е погрешно това, ауууу! както много добре си посочила: има връзки и връзки. Ако си с някой, който е просто ок и не те прави неземно щастлив е заложено в природата ти да търсиш по-добри опции. И когато ги намериш (естествено добри за теб: много е индивидуално) вече може да се говори за истинско постоянство и истинско отдаване
at: 1 юли 2010 г. в 3:12 каза...
Това за границите много ме занимава напоследък - искаш или не някои хора просто не могат да стоят в граници, които дори сами са си поставили. Или просто не си схващат границите.
Други биха поспорили, че границите, като такива, ограничават. Не можеш да знаеш какво би се развило от една ситуация, ако потиснеш някакъв порив/ емоция, само защото не е приемлива за границите, които си наложил на дадена ситуация. Ако обаче действаш по другия начин (първосигнално бих го нарекла аз), може да навлезеш в много опасна територия, където валят оскатени сърца, независимо дали твоето собствено или на разни други замесени в ситуацията.
Аз като че ли също съм по-скоро за границите. Но най-важното е наистина хората да говорят и то честичко, а и другата страна да ги слуша, че колко съм опитвала да говоря, докато никой не ме слуша...
at: 1 юли 2010 г. в 3:51 каза...
да, съгласна съм: граници Трябва да има и комуникацията за поставянето им е много важна:
1. между двамата души във взаимоотношение един с друг
2. самоналожена, когато сам си търсиш щастието
2 обаче е много, много Tricky. За някои хора "ама влюбен съм в Х" е извинение да бъдат авантюристи и дори да опитват да рушат връзки и семейства.
Аз мисля, че за принципния човек няма влюбен съм, не съм влюбен: ако си човек на място в момента, в който обектът на интереса ти по собствено желание, с охота и чувства се посвети на друг човек К–Р–А–Й! Никога не съм си позволявала да свалям човек във връзка с някого ( въпреки че много жени приемат зле дори обикновена комуникация между хора от два различни пола и й приписват неща, които просто ги НЯМА ). Една приятелка на братовчедка ми беше на прага да ме зашлеви, докато аз просто обмислях да уча в колежа на приятеля й и се бях отплеснала да го питам някакви неща за студентството там!).
Има жени обаче, които си мислят че са много секси и интересни, когато се самопредлагат на мъже, които очевидно са влюбени в друга. Там граници трябва да се теглят и ако си готов да компрометираш щастието на друг човек за единия секс си меко казано евтин. Тук вече се намесват първите 7 годинки, самоконтрола, самоуважението и други едни такива неща.
at: 1 юли 2010 г. в 3:58 каза...
айде, айде, Майка Тереза...
at: 1 юли 2010 г. в 4:07 каза...
:)) анонимний, пак ли ти? На два фронта?
не съм казала, че съм безгрешна. Но това, за което пиша в коментара по-горе е принцип, който с чиста съвест мога да кажа, че никога не съм престъпвала. Да се самопредлагаш на човек, който не само не иска да е с теб, а се е отдал на друга връзка е най-малкото унизително.
Както казах и горе обаче: аз мога да отговарям за своите действия, но не и за реакциите и/или страховете на хората. Свикнала съм да съм в мъжка компаия от ужасно малка и няма по-нормално нещо за мен от това да говоря продължително/да съм приятелка/да се виждам с един мъж на по бира без да имам и капчица задна мисъл, освен "хей, защо да не си поговорим с еди кой си". Всички разумни, стъпили на земята жени около мен го знаят и не съм видяла нито цвети да избухне в ревност, ако прегърна приятеля й (който ми е като брат/овчед), нито който и да било друг да е имал притеснения.
Флиртът е докосване, намеци, страстни погледи, намигвания, двусмислени коментари с евентуален интимен подтекст. Така че ако мъж и жена си говорят продължително за филми те най-вероятно...си говорят продължително за филми!?
Публикуване на коментар