CROISsance

Езикът е забележително нещо. Днес забелязах, че във френската дума за "растеж", "порастване" се съдържа простичкото, спрегнато в първо лице, петбуквено и фундаментално: вярвам. Не знам дали етимологията е свързана с някаква имплицитна връзка, която са намирали между двете неща, или е просто забавно съвпадение. Знам само, че безумно ми харесва.

Защото growth, с всички удобни под-значения, които английският вариант съчетава e нещото, което безкрайно много ме вълнува през последните няколко седмици. Растеж и вяра. Вяра в живота, в красивото, в нещата, които можем да получим, ако затръшнем вратата пред нещата, които ни пречат да растем. Тази година, се оказа на 5 календара разстояние от времето, когато и аз броях екзалтирано до 12. Това лято започна с новината за поредното стягане на куфарите в мечтана посока. Този месец започна с разговор, който окончателно затвърди сериозните подозрения, които отдавна имам, че по детски жадното за живот момче решило да бъдем заедно в игрите е повече мъж отколкото дори съм си мечтала да бъде...И разбрах че отново. В живота ми е настъпила промяна.

Промяна като нещо, без което не мога. От малка имам  навика да пренареждам периодично  стаята си- из основи. Защото ми ставаше скучно да помня къде стои всеки мебел, от къде ме гледа всяка книга, картина, играчка. Защото да плъзгам очи по нещо ново и непознато е удоволствие, което от първите ми съзнателни спомени насам е движило желанието ми за промяна и чувството на задоволство от нея.

Ако човек не се развива, предефинира, усъвършенства и преразглежда позициите си непрекъснато, всичко което той Е някак се обезсмисля. Как можеш да наречеш нещо истинска ценност, ако по инерция се вкопчваш в него, ако не си го подложил на съмнение, за да видиш доколко истински го вярваш? Как може да знаеш какво и кой си ако не го подлагаш на непрекъснат тест, на пробване дали няма да ти хареса нещо напълно различно?

Детското е красиво в невинността си. В спонтанната, непосредствена способност да се радва без предразсъдък, без измъчената тревожност на възрастния. Детинското обаче е излишно. Едно е да запазиш детския блясък в очите си, друго е сред възрастни да запазиш държанието и мислите, които си имал на 12-13 години. Съзряването. Порастването е смисълът на живота. Да се научим да бъдем над някои неща, да не се вкопчваме като глупави хлапета в неща, които истински зрелите хора дори не смятат за важни. И ги решават с твърдата ръка и ясния ум на надрастването.

Ако в даден момент осъзнаеш, че се държиш както би се държал преди 5 или 10 години това не е повод за гордост. Не е знак за устойчив характер. А просто за спряло развитие. Най-хубавото нещо, което си помислих след срещата с другите, 5 години след 1,2,3...12? Че ако срещна себе си преди 5 години ще си говорим като двама съвсем различни души: с еднакви интереси, но с напълно различни характери и виждания за света. Много детски  и буквално съм гледала на някои неща. Много неща не виждах за хората и за себе си. И сега като погледна назад и оценя разликата от наученото се чудя колко интересно и динамично нещо е животът. Колко много ценни неща можеш да вземеш от него, ако просто го искаш.

И колко много можеш да научиш ако не те е страх да грешиш и приемеш с достойнство и усмивка грешните избори: готов с изправен гордо гръб да им подадеш ръка като голям човек. Докато те замахват към тебе със чук.

Това с даването на лимони и живота е толкова банално, че дори 11 годишният ми брат не го използва вече. Животът нищо не дава, ние трябва да го вземем сами. И когато взимането става с усмивка и получаването става  по същия начин. Благодаря, че ме научи на толкова много неща и че тази година и половина заедно  feels like another lifetime. The best one so far, with more yet to come!