standArt

Деси, повдигна един много интересен въпрос, който отдавна ме вълнува и на който трудно може да бъде даден еднозначен отговор. Какво вдъхва живот на едно произведение на изкуството? Съвършеното техническо изпълнение достатъчно ли е? Спазването на канона, доколкото има смисъл да се говори за такъв в изкуството, гаранция за качеството на работата ли е? 

Интелектуалното съдържание (послание, замисъл) в едно произведение на изкуството винаги е пласт, придаващ дълбочина, завършеност, наситеност. То обаче до голяма степен е вторично: не защото е маловажно, а защото ако не е подплатено от солидна естетическа и креативна основа, се превръща чисто и просто...в претенция. 

За да го обясня по-ясно представете си, че гледате разпръснати червени капки на бяло платно и до тях авторът е написал: "Жена- импресия: разпръснатата менструална кръв символизира агонизиращото женско начало в неговата борба с бездуховната празнота на историята". Иде ви да се обесите на картината нали? 

 Същевременно ако разгледате внимателно картина като Тома неверни на Караваджо например имате няколко активно взаимодействащи си слоя:

1. за невъоръженото око: анатомичното изящество и виртуозно майсторство, с които Караваджо е изобразил персонажите.

2. на емоционално ниво: смразяващо усещане, драматичност и мрачна, наподобяваща сцена от театрална постановка атмосфера

3. на интелектуално ниво:  тук вече се изискват известни познания, извън рамките на това, което виждаме пред себе си, защото като цяло историческата живопис е фунционална. Тя не служи за декорация, а разказва история, служейки си с образи вместо думи. В случая: апостол Тома не вярва, че учителят му е Възкръснал. Драмата е, че той се нуждае от материално доказателство там, където просто трябва да повярва: да използа ума и сърцето си.

Разликата моментално се вижда, защото и двата примера са крайни: крайна абстракция с крайна претенция, и крайно добре изпълнена, наситена с ясна символика творба. Когато обаче говорим за неща помежду им границите силно се размиват. Като цяло преобладава мнението, че изкуството трябва да носи някакво естетическо удовлетворение на гледащия, но естетически приятното не е ли едно безкрайно разтегливо понятие? Аз смятам, че Майкъл Хусар е гениален, някой може да го намери за откровено отблъскващ. Не намирам Georgia O'Keeffe за нищо особено, други смятат, че е феноменална. Тези аспекти на естетическото са твърде субективни, за да са критерий за "добро" изкуство. Има обаче един малко по-ефективен, както Деси отбелязва, и той е не дали ти допада образа, а дали ти въздейства. 

Въздействието не е еднозначно: озадачението (в смисъл на неразбираща интригуваност)  означава, че макар и да не знаеш как, творбата все пак ти е въздействала. Усещането на емоция при гледането: тъга, радост, меланхолия, безгрижие, неприязън, страх, нежност, смущение, раздразнение, дори възбуда... пак показва че има някаква интеракция между теб и творбата, че тя има заложено нещо в себе си, способно да въздейства. Независимо дали си преценил, че видяното ти харесва или не, то пак е произвело някакъв ефект. Докато има неща, които просто...си седят пред теб. Има някакви форми, които (понякога технически съвършено) се събират в образ...и това е. Все едно гледаш лъжица или уличен знак: просто нещо оформено по някакъв начин. Образ, който просто е без значение.  

 Къде е проблемът? Аз го виждам (поне) на 3 основни места:

 1. Илюзията за индивидуалност. Всеки е неповторим само дотолкова, доколкото само той е себе си и само той е минал през 100% същата комбинация от житейски събития, влияния  и интереси. Извън това обаче много малко хора са тези, които са абсолютно уникални: съчетаващи истински парадокси, които просто се изключват един друг до такава степен, че е невъзможно да определиш личността, която ги проявява. Повечето хора са повече или по-малко като ужасно много други хора. 

Нашето поколение У обаче е отгледано да вярва, че "всеки е уникален". Всеки крие една фантастична индивидуалност, която може да бъде креативна и да изрази себе си както намери за добре. Разбира се, че всеки който го желае може да хване четката, молива, фотоапарата и да си достави удоволствие създавайки нещо от и за себе си. Въпросът е как се съпоставят крайните резултати и дали сътвореното може да докосне само баба и дядо защото е създадено от теб, или е способно да се конкурира с много други качествени образи и да се открои като истински добре направено дори при такова конкуриране?!

Изкуството много отдавна прекрачи прага на елитарността скачайки с два крака и флаконче спрей на улицата. И трябва да призная, че някои от тези урбанистични творения за мен много повече имат правото да се нарекат изкуство от инсталацията: минерална вода върху куб в "арт" музеите. Това, че всеки може да допринесе не значи, че всеки е интересен. Един уличен фотограф с усет към историите, лицата и дишането на града може да направи чудеса с обикновена сапунерка. Един фотограф без талант не може да ти покаже абсолютно нищо, дори това Нищо да е запечатано с визуалното съвършенство на скъпата техника. Което води до втората причина:

2. Школовката и техниката. 

Ако искаш да снимаш и имаш талант, не е задължително да познаваш всеки малък детайл относно техническата екипировка. Но при всички положения трудно ще "замразиш" движещ се обект, ще постигнеш това, което в главата си си представяш като визуален ефект и ще избегнеш  зле направената експозиция, ако нямаш техническата основа. Ако си роден талант, не е необходимо някой да ти покаже как да рисуваш- винаги ще постигнеш по-добри резултати обаче ако знаеш как да прилагаш правилата на перспективата, как да нанасяш боите, как да защриховаш и т.н. Изучаването на тези тънкости обаче и дори усвояването им до съвършенство пак няма да те направи художник и/или фотограф.

Не ви ли се е случвало: носа, очите, всичко си е на съвършено правилното анатомично място. Кожата е с идеалния свят, за да се заблудиш за малко че не е картина...Но до там. Няма изражение. Няма атмосфера. Няма НИЩО. Със снимка е още по-лесно, особено ако разчиташ на заблудата от качественото изображение. Оптиката на високия клас Canon няма нищо общо с уменията ти. При добра светлина и красив образ за запечатване дори на самоснимачка можеш да направиш "Ау, каква красива фотография!". Да, от онези, които пълнят галерии с wallpaper-и в мрежата. Пейзаж за чудо и приказ, като индустриална манифактура. 

Дипломите в областта на изкуството нищо не значат, ако не са подплатени с истински усет и дарба. Сезан никога, ама никога не би минал изпита по натюрморт в Академията, но той ли стои в някои от най-големите световни колекции или отличниците-рисувачи, изпълнили дословно представата на преподавателите си как "трябва" да изглежда изкуството? Не казвам че е излишно или че не е достатъчно: просто образованието не е гаранция, че имате нещо повече от добре обработени  умения: другото е в ума и сърцето. А ума и сърцето са много важни.

3. Чисто и просто: липсата на талант.

Каквото и да си говорим, някои хора просто се раждат с нещо и нищо не може да промени този факт. Графиките на Дюрер от юношеските му години могат да сложат в джоба си хора посветили десетилетия на "усъвършенстването на стила си". Има чудесни имитатори: учат упорито с дни и нощи, копират, копират, копират. И продукта им е качествен. Издържан е. Изглежда добре. Но ако се поинтересуваш да видиш работата на самородните таланти: пропастта зейва моментално. 

Реален исторически пример, който особено добре илюстрира това има в литературата и ако простите малкото отклонение, ще го дам там с "любимия" ми Балзак. Документирани са многократните му заявления, че  сам е решил да се нареди сред класиците, както и ежеднвието с което е решил да го постигне: писане под график. Непрекъснато. Със структура наподобяваща повече бизнес план, отколкото неутолимата жажда на творец. Решиш ли си че си добър, можеш да пишеш денонощно, имитирайки силния изказ на някого и шлайфайки се със съвършената стратегия зад всяка запетайка в творбата ти. И какво става? Идва някое бедно френско поетче, което носи всичко в себе си и е на 1/3 от възрастта ти, без опит, без уморителна работа по себе си. Дошло е да се учи от големия, а сяда някоя вечер под давление на музата и за 10 минути сърцето му ражда нещо толкова изящно, въздействащо и красиво написано, над което Оноре би се трудил неуморно с дни наред и с десетки редакции. Пристъпите на ярост у учителя в такива вечери не са били красиви, уверявам ви...

Всички форми на човешката креативност са несправедливи и слепи като еволюцията: колкото и труд да хвърлим, родените за това ще бъдат винаги няколко скока напред. Представете си преднината им ако и те работеха неуморно по цели нощи след като постигат същите резултати с нехайна импровизация? Всъщност няма нужда да си представяте: погледнете Давид на Микеланджело.

You're either born with it or you're not.