Съотнасяне

Малцина са хората, които си имат всичко. На повечето от нас все не им достига нещо и слава богу- иначе как бихме могли да се развиваме? Все повече обаче си мисля, че това което определя хората като личности е отношението не към това, което имат, а към това, което нямат.

Завистта е може би чувството, което намирам за най-грозно и най-отблъскващо у хората. Никой не е идеален и винаги, винаги ще има някой, който е по-умен, по-красив, по-здрав, по-млад, по-забавен, по-привлекателен, по-свободен, по-по-по. Това може да те притесни само и единствено ако имаш нереална преценка за себе си. Обикновено хората погрешно тълкуват тази нереална оценка като твърде високо самочувствие. 

Аз лично смятам, че истинското самочувствие е когато знаеш какви са позитивните ти страни и предимствата* спрямо другите, НО и ясно съзнаваш къде точно са недостатъците ти и по коя част от себе си имаш много да работиш*. Всяко преценка пренебрегваща недостатъците почива не на високо, а ниско самочувствие. Уравновесените и уверени хора не вредят на никого: неуверените, които се опитват да си повярват вредят и на себе си и на другите.

*Малко пояснение относно предимствата и недостатъците. Всеки си има свое разбиране какво е предимство и недостатък, затова за обективен критерий аз приемам хора, които най-общо наричам авторитети. Вие сами преценете дали сте съгласни, но за мен авторитет, по който да се сравняват качествата на другите може да е само човек, който:

- мисли рационално, позовавайки се на обективни логически връзки, а не на лични впечатления и емоции.

- натрупал е житейски опит (независимо от възрастта), който се гради на базата не на изградени отделно от реалното общуване мнения, а на емпирично наблюдение върху голям диапазон от хора, ситуации и постъпки

- който има достойно поведение спрямо другите, НЕпозволяващо си грозни прояви като насилие, грубост, агресия, пренебрегване на другия, за да постигнем това, което ние искаме от него, подмолни номера, emotional abuse , (перфектно описан в линка) невротичност, истерия и емоционална нестабилност.  Ако не уважаваш себе си до степен да проявиш някое от тези неща, няма как да уважаваш и другите.

-постигнал е обективни успехи.  Приятелите ни и родителите ни винаги ще ни кажат: оооо, колко умно/интересно/добро постижение!  Много хора им се иска да вярват, че са по-умни от другите: може и да са, но това се доказва с реални постижения, а не чрез самооценка. Колко от професорите ти са казали, че имаш истински потенциал за нещо повече от подписана диплома?  Колко състезания и стипендии си печелил (съревнованието с други показва най-добре къде стоиш)? Колко неща си постигнал, които имат доказан авторитет? Какво си публикувал? Едно е познатите ти, които нямат познания  за новите неща, които им казваш да заявят, че си най-умния сред тях; съвсем друго е преподавател от Харвард например да ти каже, че имаш невероятен капацитет...Мисля че и без повече примери е ясна разликата в това кой оценява знанията ти и колко различна е тежестта на тези оценки..

Та да се върнем на самооценката. Колкото повече от нещата в горната графа липсват на един човек, толкова по-склонен е той да оцени доста накриво как стои спрямо другите. С други думи- колкото повече недостатъци имат хората, толкова повече ги дразни възможността те да бъдат разкрити и крият това под непробиваема ЕГО-броня. 

• И тук трябва да се направи разграничение между (айде да си я наречем пак така) ЕГО-бронята и хм, рационалната броня. Първата не допуска нито критика, нито обида до себе си защото не прави разлика между едното и другото. Рационалната броня пропуска само критиката, защото знае че няма смисъл да се занимава със слабостта на обидата.

• За да е по-ясно: обидата е плод на изцяло емоционална реакция - ако някой ни мрази по своите причини ще ни нарече с обидни квалификации НЕЗАВИСИМО дали те се съотнасят РЕАЛНО към това което сме. Ако ще да имаш докторантура от Харвард по молекулярна биология, ако някой те мрази, завижда ти и се чувства подтиснат от присъствието ти ще  си обяснява колко си тъп, докато свят светува. Рационалната броня не допуска подобни безавторитетни квалификации, защото е ясно, че всеки може да ги изрече без ни най-малко реално покритие. 

• Критиката обаче (не винаги, но често) ако е достатъчно аргументирана e безценен източник на перспектива и оценка за интелигентния човек. Ако ти кажат: "абе ръб смотан, кво ми се правиш на ентелегентен", ясно е че интелектуалният проблем си е изцяло на човека, който отправя злобната забележка. Ако обаче някой седне и ти каже: "хей, аргументът ти за А ти изглежда верен, но не знаеш, че наличието на В тотално го преобръща, съответно да защитиш така мнението Х е много повърхностен начин на мислене" - това е съвсеееем друго. 

След всички тези необходими пояснения да видим как се нареждат самооценката, броните, обидата и критиката.? Ами много просто: реалната самооценка ползва правилната броня и извлича максимума от критиката. Изкривената самооценка обаче не само навлича грозната оркска броня, но и за целите на оцеляването си обръща дори рационалната критика в ирационална обида. 

С други думи, докато някои хора преглъщат смело факта, че имат много да работят по някои части от себе си и позитивната промяна понякога им отнема само броени години, други държат да се имат за безгрешни и проектират всичката си вътрешна несигурност навън- към останалите.

Тъй като мъжете така или иначе от малки градят много повече борбени, отколкото защитни реакции проблемът със завистта тресе най-сериозно нас- жените. Помня как веднъж втрещих един приятел с коментара: "Уау, колко беше сладка!" по повод на една наистина красива девойка, която мина пред нас и по която всички жадно извиха вратове. Той замръзна: "Ти сериозно ли? Не й ли намираш някой кусур: не й ли е зле косата или курвенска роклята? Нещо?". Момичето беше естествено красиво, със спортна фигура, без грим, с нормална дълга коса (без вафлички :))) и облечена с женствена рокля без следа от кич. Защо по дяволите да не й харесам нещо? Е, след малко разбрах защо. Доста слаба, но значително по-посредствена в лицето, силно гримирана мацка запали цигара и демонстративно изгледа отгоре-надолу другото момиче. "Леле, как ме дразни тая! К'во се мисли за голямата красавица"...

• И тук стигаме до идеалния мисловен модел на човека с ниско самочувствие "Х какво се прави/мисли за много...". Като начало телепатията е спорен феномен, но дори да съществува способност да четем мислите на хората, тя едва ли е чак толкова разпространена, че всеки втори да може да каже кой какво мисли.

Хората СА или НЕ СА нещо и това е. Ако смяташ, че някой не е красив, казваш: офф, много ми е грозен. Ако смяташ (аргументирано!) че не е умен казваш: доста глупаво момче е еди кой си. В противен случай самия факт че се опитваш да прехвърлиш вината за заключенията си на другия е вече съмнителен и говори много повече за теб самия отколкото за другия човек. Истината е, че това е механизъм да проектираш собствените си страхове върху него.

Да погледем горния пример с момичетата. Ако не се чувстваш достатъчно красив, е доста разрушително за самочувствието, което и без това нямаш да кажеш: еййй, не мога да стъпя на малкия пръст на Х. И затова започва следният процес

Страхът по повод собствената ти външност те кара да си мислиш, че---> Х моментално ще осъзнае превъзходството си спрямо теб и като те види ще си помисли колко по-красив е----> ти не искаш да си признаеш, че добре виждаш разликата между вас и трябва да се направиш, че разликата е в твоя полза---> дори той да си седи мирно и нищо да не казва пряко за себе си ти трябва да опровергаеш дори неказаното и ето как се ражда---> Х се МИСЛИ за красив. (Превод: Аз сам виждам, че не съм по-красив и ме дразни възможността, Х да го осъзнае). За вътрешните качества това важи с още по-голяма сила.

Колкото по-неуверен те кара да се чувстваш някой, толкова по-яростно се самоубеждаваш, че ти си си добре, а другия се прави/мисли и тн. за еди какво си. Тук се връщаме към авторитетите. Ако хора с истински авторитет смятат този човек за красив, умен, забавен, приятен характер и тн, няма значение какво той или ние мислим по-въпроса, защото качествата му получават обективна тежест. В крайна сметка хората инстинктивно харесват себеподобните си. Не съм видяла истински интелигентен човек, който да мрази друг интелигентен човек: напротив  приятелства се създават така. И то силни. При красотата нещата са по-субектвини, но е биологичен факт, че хората инстинктивно търсят обкръжението на сходна на тяхната симетрия.

Лично за мен колкото по-красив, интелигентен, освободен като мислене и силен като характер е един човек, толкова повече ми харесва той. Толкова повече ме вдъхновява да работя по себе си. Затова ме дразни толкова завистта: не мога да си представя, че човек може да мрази нещата, които за мен са източник на полезно вдигната летва, на реална външна оценка за съпоставка.

• До голяма степен това съпоставяне обаче се определя от възпитанието ни и средата, в която живеем.

 Ако сме израстнали сред хора, които са чели само субтитрите, които от време на време пускат в Биг Брадър е нормално да се помислим за доста умни, ако сме чели томчетата от Златна Класика. Ако сме израстнали сред хора, които четат непрекъснато всякаква литература няма как да се впечатлим лесно от това, че някой знае кой е Волтер.

Ако сме свикнали да общуваме с хора, които рядк о излизат от дневната си ще ни се стори ненормален човек, който непрекъснато е активен.

Ако се страхуваме от нещо, хората които по някаква причина го харесват винаги ще ни изглеждат неискрени. Само дето проблемът ще е в това, че прилагаме нашата логика:

Аз мисля, че А е страшно= Аз мразя А
Х казва, че обича А (но А е страшно)=Х трябва да лъже

Хм, Нow about X thinks that A is the most wonderful thing in the world? Does X lie then :)? Или проблемът си е в нашето грешно уравнение? 

• Характерно за средата в България е непризнаването на това право на Х да има друго виждане за А и съответно яростната съпротива срещу всяко твърдение на Х. Ако не сте сигурни, че разбирате отидете при някой от ВМРО и му разкажете колко е постигнала реформата на Ататюрк в Турция или колко по-развит в инфраструктурно и икономическо отношение е Истанбул спрямо София. А после му обяснете че и вие не смятате че Турция трябва да е в ЕС, но искате да се говори по-обективно за нея. На бас че няма да ви разбере...

  
При това по-лесно е, когато има конфликт само на ситуационна основа. Представете си обаче какво става, ако се намеси и емоционално-личностен елемент като човешките взаимоотношения :)) Ужас и безумие! Ако се чувстваш заплашен от някого е нормално да ревнуваш: защо просто не си признаеш, че е ревност тогава. 

• Когато виждаш, че някой наистина е по-глупав, по-грозен и т.н това няма как да те притесни. Всъщност дори не забелязваш човека, защото си сигурен, че няма как да те заплаши. Причина за ревност може да е само сравним с теб или по-добър от теб обект на интерес, и някак си е доста незряло  да отричаш този факт.

Признавам си, случи ми се да ревнувам от едно момиче.Съответно ревнувах, защото момичето беше не просто добре изглеждащо, а и наистина умно. Освен отявлено наглото държание, което за мен е доста отрицателно качество: няма какво да си кривя душата: не мога да нарека умния човек глупав, и добре изглеждащата жена- скумрия или тъпа кифла. Не съм достатъчно комплексирана за подобно грозно държание. Тъй че признавам: ревнувам защото нямам толкова дълги крака. Ревнувам, защото в спор силите ни ще са равни или близки и момичето определено има нещо в главата. Не ревнувам обаче, когато знам че човекът до мен е избрал съзнателно именно мен, макар да е имал възможност за алтернативата. И понеже любовта е преди всичко доверие , а не избиване на комплекси, въпросът приключва дотам. Поне знам откъде са ми отрицателните чувства и не ги използвам, за да говоря небивалици за хората.  
Обаче има толкова жени, които вместо да признаят, че ревнуват от някого, оправдават злобата си с нестихващо грозно поведение, с квалификации, лични обиди и един такъв грозен език, който подхожда повече на строителен работник, отколкото на  жена с някаква стойност. Не може да не ви се е случвало: седи си някое ужасно неженствено същество и разправя как симпатичното момиче, с което се е заговорил приятеля й е мега зле, само защото прилича...хм, на истинско момиче. Или съученичката ви вижда новото, доста по-умно гадже на бившия си и започва да разправя колко ограничена й се струва и колко надута била... Сигурно е уморително да се опитваш да изкривиш материята и пространството. Пък те качествата на хората си личат, независимо дали ни харесва или не.

Жена (реална личност в обркъжението ми) с 40 години брак зад гърба си, 2ма прекрасни сина и внушителна научна кариера, заради която на няколко пъти е проявявала смелостта за годин(и) да живеят в отделни страни с мъжа, с който и до ден днешен се обичат- това за мен  е човек- мерило какво си като жена и като личност.  С такива хора си заслужава да се сравняваме,  и на тяхното мнение да се уповаваме, а не с тези, които от страх говорят и се държат грозно като в примерите горе.

Истинските съревнования стават чрез обективно сравняване на качествата и недостатъците ни, не чрез затваряне на очите за чуждите качества и проектиране на собствените ни недостатъци върху тях в името на емоционалната ни стабилност, а не на рационалната истина. И тъй като доста хора не смятат, че имат от второто ги каня да сравнят качествата не с идеала за себе си, който имат в главата си, а с хора, които наистина са постигнали нещо в живота и са оценени от мнозина.

В крайна сметка злобата не може нито да онищожи качествата, с които някой ни превъзхожда, нито да промени нещо в собствените ни недостатъци. It's not about the way we frame things. It's about the big picture outside the frame.